Отвъд съвършения кадър

На плажа съм, забила поглед в екрана на телефона си, а вълните се разбиват някъде в периферията на съзнанието ми. Наоколо всичко е синьо, топло и живо, но вътре в мен - сиво, самотно... Абе, мъчно ми е.

На екрана се стартира поредното идеално заснето видео - поредният непознат човек с безупречен живот, който с лекота обяснява: „Просто мислете позитивно, пуснете миналото и обичайте себе си!...“.

Заключвам екрана и виждам отражението си в тъмното стъкло. Очите ми са уморени. Чувствам се натежала от гняв, от ежедневна вина и от онзи заседнал в гърлото въпрос: „Защо всички останали изглеждат толкова ведри и щастливи, а аз не съм и никога няма да бъда?“

Все едно пред мен стои библейският воин Голиат - огромен, чудовищен, при това не от плът, а от хиляди парчета лъскава дигитална плява. Чужди перфектни ваканции, запечатани успехи, цитати за мигновено щастие и съвети, съвети, съвети от хора, които „знаят всичко за всеки“.

Опитах всичко - четох книги за самопомощ, повтарях си позитивни фрази, опитвах насила да си забраня лошите мисли. И нищо!

А какво би било, ако имаше едно различно пространство? Не лъскав офис или витрина, а просто място - напълно безопасно, тихо, където мога да чуя вътрешните си гласове и където ще спра да се крия.

В този момент усетих покой, отдъхнах, издишах докрай. Усещането беше като хладен въздух след дълго задушаване.Там нямаше бързи формули, нито съвети за „успех“, никой не ме оценяваше, нито пък ме осъждаше.

И какво би станало, ако вече не искам да се боря с този великан по неговите правила?

Според библейската история Давид е победил Голиат с прашка.

Поглеждам надолу към пясъка. Морето току-що бе изхвърлило няколко мокри, заоблени камъчета в краката ми. Взех няколко от тях.

Най-голямото от тях беше хладно и тежко. Помислих си: „Имам право на слаби дни. Тъгата и тревогата ми не са провал, те са просто сигнал, че имам нужда от грижа.“

Второто беше загладено от вълните: „Това, което виждам на екрана, е само добре осветена сцена. Аз сравнявам техния режисиран кадър с моя реален, жив и труден ден.“

Третото, изтънено от солената морска вода: „Мислите ми не са абсолютни факти. Те нямат власт да ме разрушат, освен ако аз не им повярвам сляпо.“

Стиснах камъчетата в ръката си, усетих натуралната им повърхност, потърках ги едно в друго и звукът се запечата в главата ми.

Мисля да опитам, когато усетя как познатият страх и усещането за малоценност отново се надигат в мен като Голиат, да бръкна дълбоко в съзнанието си, да чуя онзи звук от тракащи морски камъчета на чистата, земна реалност и да разтопя илюзията, да срина великана.

Защото най-големият му страх е простата, човешка, несъвършена истина - различна за всеки.

Прибрах телефона в чантата си. Вятърът разроши косата ми. Усетих мокрия пясък под босите си крака.

Истинско!

Автор: Веселина Николова - психолог, специализант когнитивно - поведенческа психотерапия